Проф. Божидар Манов: Българските зрители искат да гледат българско национално кино

Българските зрители искат да гледат българско национално кино. Може би идва ренесансът, реанимацията на интереса към българското кино. Отминалата 2017-та година показа това, тя бе добра година за българското кино и в количествено, и в качествено отношение. Някак се набра енергия, която се изля в спешни филми и то с достатъчно ефективен зрителски резултат.

Това каза кинокритикът проф. Божидар Манов в интервю за БГНЕС по повод 13 януари - датата, на която българската филмова общност чества своя професионален празник. Именно на този ден е първата публична прожекция на филма на Васил Гендов „Българан е галант”.

Игралните филми през 2017 г. върнаха куража. От една страна се появиха филми, които са зрели в творческо и идейно отношение, с овладян професионализъм, от различно поколение автори. От друга страна някои от тези филми, въпреки изключително стеснения национален пазар у нас и възможност за разпространение в кино залите, получиха и добро зрителско отношение.

[i]Без да ги подреждам по друг ред освен по азбучен, имам предвид „Въздесъщият” (реж. Илиян Джевелеков) – един много хубав, силен, модерен, умен, интелигентен филм при това зрелищен, с примамливо, притегателно екранно излъчване. Той не случайно получи „Златна роза” на националния фестивал във Варна, като за първи път се получи едно тройно съвпадение – освен „Златна роза” , наградата на професионалното жури, филмът получи наградата на критиката, което винаги е изпитание, тъй като там има един високо изискан професионален критерии, и на трето място наградата на публиката. Оказа се, че този филм съчетава в себе си тристранно одобрение, което е най-желаният вариант за всеки автор.

Филмът „Възвишение” (реж. Виктор Божинов) – прекрасен филм, силен роман в основата на Милен Русков, но много добра кинематографична реализация, тежка, защото това е епоха, костюм, декор, персонажи, диалог, словото на екрана е специфично, и много нови актьорски лица, наред с някои от познатите, които направиха един завладяващ филм. Този филм показа, че зрителите искат да гледат такива български филми и той парадоксално в няколкоседмични боксофиса поведе класирането с най-много зрители.

Филмът „Воевода” (реж. Зорница София) - също история, епоха, връщане назад по литературата на Николай Хайтов за Румена войвода. Той е друг тип кино с повече акцент върху персонажа, присъствието на нестандартния, героичния персонаж. И въпреки финансовата оскъдица, той беше направен с много ограничени средства, въпреки това той също намери зрителски отклик, хората го харесаха.

В края на годината излезе още един също много добър филм – „Дъвка за балончета” (реж. Станислав Тодоров), който получи наградата за най-добър сценарий на „Златна роза”. Умен, интелигентен, грамотен филм и в същото време много отворен към зрителите. [/i]

Оказа се, че българските зрители искат да гледат българско национално кино и това трябва да бъде дебело подчертано. Защото ако някога е битувала идеята, че американската масова продукция, американските блокбастъри, американските 3D и незнам си какво засмукват зрителите и за българските филми така да се каже не остава контингент, това сега не е вярно. Когато има достоен конкурент и силен филм, зрителите отиват, защото тъкмо това е пазарът. Той може да бъде подпомаган от различни данъчни и нормативни клаузи, но в крайна сметка, когато човек си купува билет, той се ръководи само от собствения избор и вкус.

Тоест, тези заглавия, опровергаха погрешния извод, че филмът, за да бъде хубав, трябва да е сложен, енигматичен със закодирани послания и значения, едва ли не да бъде априори предназначен за някаква елитарна публика, което до някъде оправдава авторите с техните амбиции, но пренебрегва зрителите, което е абсолютно недопустимо. Няма такава национална филмова индустрия, която да не се интересува от зрителите си.

[i]Но, ето че при едно не изобилно, а настоятелно и амбициозно производство и други два филма, силно авторски, подчертано авторски, намериха своя много добра реализация и ги очакваме и на нашите екрани. Имам предвид „Посоки“ на Стефан Командарев, който след 30-годишно отсъствие ни върна в официалната селекция на Кан и на Лазурния бряг получи наистина забележителни аплодисменти, макар че няма награда. Втори важен аргумент, поради добра организирана тройна копродукция и дистрибуция, филмът почти веднага след Кан тръгна в разпространение в търговските кино зали на редица западни страни – Франция, Италия, Испания, където също получава много добър зрителски отклик. Това отдавна не се е случавало – български филм да присъства в търговския репертоар на едно голямо западноевропейско кино.

И още едно заглавие „3/4“ на дебютанта Илиян Метев, който пък взе златния леопард на фестивала в Локарно. Декларативно амбициозен авторски филм, тоест с риска да не срещне широка публика, той някак си запази привилегията да бъде т.нар. фестивален филм. Може и така, но не е единствения и най-добър и полезен начин. [/i]

Да обобщим, тези филми, както и поне още 7-8, върнаха куража, самочувствието и вярата за възможното ново начало на българското име. Не че то няма биография, не че то няма минало, и по-далечно и по-скорошно, но сега някак си автори от различни поколения – по-зрялото, средното, съвсем млади дебютанти, с различни стилистични идеи, с различни стилистични ключове като кинематографична изразност, създават едно самочувствие, което върна интереса към българското кино – както на зрителите у нас, така и на международните селекционери, които доскоро казваха - кво става, изчезнахте, няма български филми. Сега казват обратното – има процес, има филми, интересуваме се от вас, става нещо в България. Може би идва този ренесанс, тази реанимация на интереса към българското кино.

Сериалите и обявяването в началото на 2018 г. на изпреварваща информация от редица телевизии, че очакваме техните нови сезони допълва общото впечатление за активен кинематографичен живот – производство, дистрибуция, излъчване и най-важното повишен зрителски интерес. Зрителският интерес, за трети път го казвам, е най-важното , защото той оправдава социлният живот на филма – авторското единение е когато създаваш проекта, усилието на продуцента да затвори бюджета, всички рискове на производствения процес, премиерата, която е нещо като рожден ден на новия филм, но след това предстои най-важното – неговото вписване в интереса на българските зрители. Това се случи през 2017 година, което е може би най-важният обобщаващ положителен резултат.

Да не пропускаме другите видове кино – документално и анимационно, които допълват общата картина. Те както казах са ощетени от нормална дистрибуция – киноекраните не ги търсят, те създават проблеми с програмацията, зрителският интерес не е отгледан, не е култивиран, но затова пък телевизионните програми и интернет платформи са най-добрата жизнена среда за тези филми.

[b]Документалното кино, което се гледа като игралното и силната българска анимация[/b]

На последния 23-и Национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“ в Пловдив в средата на октомври имаше една много урожайна, радваща реколта не само като количество, но и като качество. Документални филми, които се гледат със смисловия заряд и с увлекателния сюжетен разказ като игрално кино.

Няколко примера: [i]„Пощальонът“ на Томислав Христов с голямата награда на Златен ритон, който вече има международна дистрибуция и фестивални успехи, и беше номиниран за наградите на Европейската филмова академия като пълнометражен документален филм. Филми, които не винаги са в букета на наградените, но са много качествени – „Това име го забравете“ на Боян Папазов, филм за театралната режисьорка Юлия Огнянова. Изключително убедителен, морален, нравствен апотеоз на един изчезващ вид хора, да не каже изчезнали хора, няма вече такива хора, Юлия Огнянова с цялата си дълголетна биография и невероятна всеотдаденост на собствените си идеи от младостта, докато затвори очи и с безпределната й преданост към българския театър. Наистина такива хора са уникални и е хубаво, че този документаелн филм остави в архива, остави във визуалната, образна памет Юлия Огнянова. [/i]

Много други филми основателно привличат интерес, но изброявайки тези заглавия, си давам сметка, че зрителите проявяват любопитство, а няма къде да ги видят. Няма къде да ги видят.

Силно несправедливо, да не кажа дори наказуемо е тези филми да не се въртят непрекъснато под различни форми. Ясно е, че техните автори ги правят заради идеята и заради една добронамерена авторска амбиция. Те няма да станат богати от тези филми, но има начини поне минималните им авторски права да бъдат уредени и тези филми да се планират в подходящи рубрики или слотове, сегменти на съответните национални телевизионни оператори или под друга форма. И многото вече съществуващи специализирани сайтове и интернет платформи.

Същото се отнася и за анимационното кино. Там след дълги години на мъчително оцеляване – по един, два филма годишно, правени полулюбителски с частни усилия без сериозно продуцентско начало, оказа се, че 2017-та в Пловдив имаше 10 дебюта на млади режисьори, които правят анимационно кино. Това първо значи, че образованието в областта на анимацията дава плод. Две училища – НАТФИЗ и НБУ, готвят анимационни режисьори, драматурзи, специалисти аниматори. Явно, че този образователен процес, които има инерционно начало 4-5 години, вече изважда качествени, добре образовани професионалисти, които веднага си пролича в Пловдив, че правят хубави филми. И старата школа техните учители – [i]Анри Кулев с „Вятър работа“ по сценарий на Христо Ганев, много хубав филм със силен идеен заряд, които хем е четлив, хем е притчов и остава една убеденост, че талантът не гасне. Анри е направил толкова хубави филми в биографията си, че дай Боже, още толкова да стори. Или пък неговият колега, дълголетен приятел и съавтор Николай Тодоров – великолепен художник, рисувач, сценарист, режисьор, с пълнометражния анимационен филм “Made in Brachycera” (за държавата Brachycera, където мухите искат да произвеждат мед), в който е заложен алегоричния и ироничен подтекст на сценариста Виктор Самуилов – талантлив поет. Анимацията е зашеметяваща и всичко това 70 минути, произведено почти за една година – просто невероятно! Уникален резултат. Не съм изненадан от качестото на таланта на Николай Тодоров, той е много талантлив, но да се концентрираш и организираш в наши условия, без да имаш могъщ продуцент зад гърба си, да работиш почти самодейно като технологичен процес, а резултатът е прекрасен. И други хора от това поколение – „Райска ябълка“ на Владо Шонов, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева… [/i]

Всичко това са силно окуражаващи знаци, че у нас след преодоляване на оргомни пречки и трудности, се е възстановил един нормален кинематографичен процес. Документалното кино не изживя такива трудности, защото то е по-евтино, прави се по-лесно с малки екипи. Но ето в игралното и в анимацията има едно връщане към добрите традиции на българското кино. Това дава кураж, дажа надежди. Аз лично съм силно обнадежден, че това е реална ситуация, която в близките години отново ще ни зарадва.

[b]По билото към следващия връх?[/b]

Знае се, че човек, когато дълго време се изкачва към билото на хребета и като стигне до една радваща височина чувства удовлетворение, но идва и въпросът а сега накъде? Най-добре по билото към следващия връх. Това са евтини метафори, не е лесно да се удържа едно положение, но има обнадеждаващи знаци.

Готовността на младите кинематографисти, въпреки обстоятелствата да работят е много обнадеждаваща, защото това декларира желание за творческа изява, а не за някакви финансови облаги. От друга страна изглежда най-после е назрял моментът и се осъзнава от всички необходимостта от генерална и цялостна преработка на Закона за филмова индустрия, едва ли не да се напише нов закон. Ами, времето го изисква. Опитите да се допълва с кръпки, да се върви по ръба на закона, не дават достатъчно опора и условия за пълноценна работа. Тоест, трябва и нова нормативна база.

И друго, образователният процес. Все още новите дипломирани сцециалисти във всички кинаматографични области имат трудности за пълноценна първа професионална изява. Винаги е така, пред дебютантите винаги има пречки, мнозина от тях търсят и намират възможности в други сегменти на аудио-визията – сериали, телевизия, реклами, че даже и „биг брадър“. Но при по-грижливо отношение и прецизна селекция на дебютните проекти, мисля, че има ядро от много талантливи млади хора, на които своевременно трябва да им се даде шанс. Защото това е като преносения ембрион, винаги има риск за бебето. Ако един талантлив човек година-три-пет не успява да реализира вътрената си амбиция, проекти, намерения това е сложният процес на преносване, който може да е еднакво тревожен и за плода, и за майката – за автора. Така че тези неща са преплетени – добро образование, талантливи млади специалисти, възможност за нискобюджетно стартиране с дебютни проекти и завъртане на цикъла.

[b]13 януари – Деня на българското кино [/b]

Празникът се осъществява когато има зад него полезни, продуктивни и плодородни делници. Така че, ако сега на 13-ти януари всички си казват наздраве, на добър час до следващата година, то това е оправдано само ако си си свършил добре работата в предишните делнични дни, за да посрещнеш мотивирано и заслужено следващите делници на професионална работа.

Искрено желая успехи на българското кино като сборно понятие, на всеки отделен кинематографист, на всички колеги. Това не са розови думи, това са професионални думи, които искат да окуражат процеса, тъй като има защо, има за какво. Струва си. Обичам тази фраза – помогнете на талантливите, некадърните сами ще се оправят. Ето това е задачата на нашето нациоално кино – да отдели, да селектира, да открои своите надеждни таланти и да ги подкрепи! /БГНЕС